Илия Петров

До преките избори за деветият председател на СДС остава по-малко от месец. След Желю Желев, Петър Берон, Филип Димитров, Иван Костов, Екатерина Михайлова, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и Пламен Юруков на старта днес са застанали Иван Сотиров, Мартин Димитров, Петър Паунов, Марио Тагарински, Александър Йорданов, Румен Христов

и Цоньо Ботев. Далеч съм от мисълта да повлияя по какъвто и да е начин на избора. Изразявам лично мнение и държа да го подчертая още в началото. От гледна точка на политическата прагматика, би трябвало да не коментирам този избор. Но не е така от гледна точка на сантименталността.

Няма как да не си зададем въпроса „Защо”. Защо към лидерството в СДС продължава да има такъв интерес сякаш е изключително важно да запишеш в биографията си- „бивш председател на СДС” ?

Обяснимо е. Все пак в славното минало СДС е председателствано от двама президенти, двама премиери и един министър на външните работи.

Странното е, че даже между журналистите интереса към СДС е значително по-голям в сравнение с интереса на избирателите към „синята партия”.

Някои ще допуснат, че става дума за емоция. Може би, все пак са останали хора, които обичат СДС. Макар че не съм чувал някой да казва такава голяма дума  за партията от времето, когато Христо Бисеров беше изключен от нея.

Затова нека елиминираме емоциите и да разгледаме интересите.

СДС е интересно, защото идват избори, очертават се няколко възможни десни коалиции и абревиатурата на партията заедно с членството и в ЕНП, са достатъчна причина за нарасналата и политическа гравитация.

И така, след като буквално дезертира от лидерския пост, Пламен Юруков остави СДС с нов устав, който позволява за пръв път председателят на партията да се избира от всички членове. Проблем.

Първо не е ясно точно колко са членовете на СДС. 7000, 10 000 или 15 000? И какво се случва ако да речем партийния актив не се спусне с ентусиазъм към урните? И чисто хипотетично (моля наистина думите ми да се схващат като предположение, а не като прогноза) са окаже, че за председател на партията са гласували например 2789 души.

Значи ли това, че истинските членове на СДС са толкова?

Нека припомня че Костов беше първия председател, който беше избран на  конференция  на партията ( преди това Координационния съвет на СДС беше натоварен с този избор) с 1662 гласа за, 11 против и 20 въздържали се. За разлика от очакваните резултати от сегашния избор, горните цифри са точни и ясни и не могат да бъдат оспорвани от гледна точка на легитимацията. При сегашната ситуация обаче- кампанията за избор тече, не е ясно колко хора ще гласуват, време няма, е лесно да се досетим че работата отива на там, апарата на СДС да реши изхода на интригата.

Нека да звучи еретично, но аз мисля че прекалената демокрация може да застраши съществуването на една партия точно толкова, колкото и авторитаризма при управлението и.

От друга страна недопустимо беше от страна на бившия лидер да квалифицира по някакъв начин кандидатите за новия пост.

Юруков даде да се разбере, че Мартин Димитров и Петър Паунов са „неправилните” кандидати! Те били едно и също нещо. Зад тях имало лобита- Петър Паунов бил подкрепян от Христо Ковачки, а зад Мартин Димитров стоял института на Красен Станчев.  Паунов никога не е крил, че се познава с Ковачки и е бил негов адвокат( все пак той не е бил кмет цял живот),  а за Мартин Димитров е очевадно, че е изкушен от интелектуалните среди на икономистите в България. Проблем.

Много малко преди това Юруков твърдеше, че единия е успешен кмет на Кюстендил и СДС много се гордее с него, а другия е един от най-добрите политици- експерти, на който СДС много разчита. То е все едно да се разведеш и след това да твърдиш, че две от трите ти деца са грозни, защото не са от теб. Съжалявам за поредното сравнение, но даже и Костов не си позволи явно да лобира, коя от двете Михайлови да го замести на лидерския пост.

Изявленията на Юруков като бивш лидер в посока „неговите” хора, да подкрепят един или друг кандидат, създават още едно напрежение.

Апарата се разделя на София и провинция. Нищо не пречи при тази ситуация, шефа на кабинета му Чанко Дучев например да работи за избора на Иван Сотиров, а главния секретар на партията Пламен Радонов -за Румен Христов. Интригата надебелява все повече, а за разкош вече всички знаят, че родителя на „кинжалите” Константин Мишев отново е в София.

Това както и да го погледнем е повод да ни настръхнат косите, заради спомена от времена, които не би трябвало да се връщат.

Разбира се, бившите и настоящи „седесари” които се познават много добре

знаят, че всеки от кандидатите има някаква подкрепа.

Марио Тагарински (ако изобщо бъде допуснат до избора) може да разчита на клуба на депутатите Йордан Бакалов от Асеновград, Димитър Йорданов от Велико Търново, Димитър Димитров от Варна. Цоньо Ботев вероятно ще получи съдействие от клуб „Сенатор”, Сашо Йорданов- от клуб „Носталгия”, Румен Христов- от клуба ”Христо Бисеров”, а Иван Сотиров- от клуба „Юруков”. Може да ви звучат смешно някои измислени от мен клубове, но вместо при избора на нов председател на СДС да се говори за носителите на поколението на промяната, клубните интриги стават по-важни от политиката.

Какво да се прави? Както казват напоследък републиканците в САЩ, идеите имат последствия. Идиотията- също.